Eyes of pain and glory.

Ralyk Ward

Before

Всеки ден прелистваше страниците, с надеждата да научи заклинание след заклинание и да докаже себе си, като достоен. Пръстите му минаваха по нарисуваните линии на избелелите и измачкани страници, защото знаеше, че никой друг наяма да се старае толкова, колкото самия него.
Наричаше се Ралик Уард. От сборище, на Север, където магията не се разделяше на черна и бяла. Където стари традиции свързваха вещерите и вещиците с жертвопринушения –за сила, за власт, за любов. Защото всички знаеха, че за да получиш, винаги трябва да дадеш. И Ралик се учеше, въпреки единствения видим недостатък, който го изместваше от позицията на наследник на своето малко, ала достатъчно силно сборище. Ралик Уард не виждаше друго, освен сенки. Мнозина вещери и вещици шепнеха, че вероятно майка му е практикувала твърде „тъмна“ магия, въпреки усиленото желание да не делят магията на видове. Мнозина вещери и вещици вярваха, че ако Ралик е сляп, то и магията му щеше да остане такава –загубена в дебрите на собствените му мисли. Говореха ли, говореха, а някои дори не се смущаваха от неговото присъствие. Като чели беше и глух, освен сляп. Като чели не представляваше живо създание, което може да премисли всяко тяхно изречение.
Но всеки ден прелистваше страниците. Прокарваше пръсти из тях, усещайки натиска на перото и мастилото, а в по-късните книги –на химикалката. Виждаше сенки; знаеше кога е сам, и кога някой го наблюдаваше със скрито любопитство. Присвиваше очи и се взираше в мрака, докато пръстите му помагаха да научи заклинания. Дори такива, които не трябваше. Дори такива, които не отиваха на дете и подрастващ.
Наричаше се Ралик Уард. И знаеше, че в очите на всички нямаше шанс да се пребори за владението на сборището. И макар да използваше заклинания, за да гледа през очите на птици и други животни, знаеше, че това нямаше да е достатъчно да промени мнението на всички останали. Знаеше, че никой от старейшините нямаше да му позволи дори да се опита да се пребори в традиционната битка, когато сборището е на кръстопът и търси своя лидер.
И може би съдбата му щеше да остане тъй жалка и нищожна, ако в ръцете на младия Ралик не попадна грешната книга. Онази, която държеше заклинания, призоваващи различни демони. Работа, която вършеха само най-опитните от сборището, правейки сделки, които биха облагодетелствали цялото сборище. Или поне така се говореше. Или поне така бяха казвали на малкия Ралик Уард, когато още не разбираше значението на безкористността и жертвоготовността. Понятия, които и в онази вечер му се виждаха неясни и незначителни; нима някой се беше жертвал за него, някога? Нима някой бе загърбил своите егоистични подбуди? Тогава що за лъжи му бяха шепнели? Гняв. Истински гняв, кипеше във вените на Ралик Уард, когато разлистваше страница след страница и плъзваше пръсти по вътрешността, за да „усеща“ заклинанията.
Сделката. Именно тя промени пътя на Ралик Уард. И да искаше, не можеше да забрави гласа, изпълнил мрака на мислите му. Питащ, приканващ, изкушаващ. „Какво искаш, Ралик Уард? За какво ме призова? Поискай..“ Казваше. „..и аз ще изпълня. Каквото пожелаеш, Ралик, ще е твое. Поискай. Любов ли искаш? Някой да те обича тъй силно, че да боли? Или искаш злато? А може би искаш сила? Какво искаш, Ралик Уард, и аз ще ти го дам.“
И макар да знаеше, че може да поиска достатъчно сила, за да се пребори и да стане лидер, Ралик не можеше да откаже на сърцето си да изтръгне една от най-силните болки.
„Искам да виждам.“ Каза на демона. „Искам да отворя очи и да виждам друго, освен мрак и сенки. Искам да видя слънцето. Искам да видя луната. Искам да виждам, демоне, за да ме видят и всички останали.“
Целувка. Кратка, ала достатъчна за да подпечата сделката, преди хлапакът да знае на каква цена.
„Ще виждаш, Ралик Уард. Очите ти ще бъдат сини и студени, но ще виждаш. И всички ще те видят. Но знай. Всичко идва с цена. Всичко идва с цена.“
Помнеше следващото утро така, както умиращ си спомня за всички свои грехове. Отвори очи и видя слънцето. Красив зимен ден –снегът покриваше всичко. Видя и себе си, в изпочупеното и прашно огледало. Макар и на осемнадесет, в очите му се криеше лед и студ –сивкаво син кобалт, пропит в страх и любопитство. Видя и лицето си –бледно и остро, ала красиво. Единствения знак за сключената сделка беше изрисувано око на китката му; черна татуйровка, която сякаш дишаше и съществуваше, редом с него.
И знаеше. Знаеше, че е дошъл денят, в който Ралик Уард трябваше да поиска онова, което му се полага. Не криволичеше и не разчиташе на сенките, за да открие пътя. Чуваше ги, гласовете им. Защото днес всеки можеше да се бори да е лидер. О, и Ралик Уард бе готов. Очите му –ледени и красиви –привлякоха чуждото внимание почти веднага. Шепоти се разнесоха наоколо, сгъстявайки студения полъх на вятъра.
Те не го обичаха.
Те се страхуваха от него.
Защото виждаха окото на китката му и знаеха, че цената трябваше да е платена. Че никоя сделка не идва без своите жертви. А сборището знаеше миналото; помнеше колко коварни могат да са малките шрифтове, писани от демонски ръце.
И малцината, които го обичаха,
го гледаха със страх.
„Какво направи, Ралик? Каква цена ще платиш?“

After

Не си спомняше по-щастлив момент от този, когато стана лидер на сборището.
И не си спомняше по-нещастен момент от този, когато всички умряха.
Плачеха с кървави сълзи, кашляха или се задушаваха. В онзи миг, когато Ралик победи останалите кандидати и се именова лидер. Умираха ли, умираха и ничие негово заклинание не успя да ги спаси.
„Ще те видят, Ралик.“ Шепнеше гласа на демона, през смях. „И ще умрат. Защото не можеш да имаш всичко на този свят, хлапе. Защото постави себе си пред тях. Защото щеше да победиш, дори и без моята намеса. Видяха те, Ралик. Егоистичен и жалък. По-жалък от преди. Съдбата ти е да бродиш сам, хлапе. Да бродиш, като пратеник на Смъртта. Ти, Ралик Уард, ще виждаш. И гдето отидеш, ще виждаш. Ще виждаш щастие, което не можеш да имаш. Ще виждаш, Ралик. И всяко щастие ще плащаш, защото така те проклеха те, в последните си мигове. Сенките могат да бягат от теб, Ралик, ала ти от тях –никога. Ще видиш. Всичко ще видиш, Ралик Уард.“
От този ден на сетне, Ралик Уард скита. Студен. Скрит зад маска на арогантност и смях. Зад параван на сила и студ.
Нарича себе си „наемник“, „скитник“.
С кобалтови очи, от лед и болка.