Before you can kill the monster you have to say its name.

by **santanico.** Пет Сеп 01, 2017 2:24 am

I

Santanico Pandemonium
~~Alena Ariesen~~
vampire
mafia's ~~boss~~ queen and a mercenary
fc: Eiza González

"i don't know how to stay tender with this much blood in my mouth."

II

“I come to lead you to the other shore;
into the еternal darkness; into fire and into ice.”

I.

Минутите се нижеха някак изключително бързо като мъниста от връвчицата, свързваща ги някога в гривна, и, едновременно с това, някак особено бавно като кръвта, течаща във вените ми. Стрелката на старинния часовник танцуваше ловко измежду цифрите, правейки закачливи пируети и стремглави завъртания, играейки пред очите ми. Фината й снага се сбогуваше с всяко следващо число като стар любовник, от който имаше намерение да избяга, само за да се върне отново един кръг по-късно, оставяйки след себе си спомена за изживяното с тях, за да горчи в устите им и да им напомня колко огън имаше в нея; и как този огън бе сладка отрова. Времето ме притискаше безусловно, натежаваше върху гърдите ми като менгеме, което бавно смазваше съществуването ми. Размазваше картините пред погледа ми и крадеше дъха ми, втъкавайки го измежду нишките си, които плетяха трите му оси, трите мои врагове – миналото, настоящето и бъдещето. Изправяше ме на колене пред себе си, за да ми покаже точно колко подвластна му бях и какъв контрол имаше над мен; за да ми докаже, че не притежавах нищо, дори самата себе си; че бях нечие друго притежание – просто един от многото предмети, събиращи прах върху рафтовете на притежателя ми, блестящи и красиви. Но празни, кухи отвътре; със заличена и отдавна изтрита, унищожена същност, с отнета душа. Трофей - ето това бях. Бях неговата награда, а той беше моят ад, в който горях неистово, обгърната в мрежа от пламъци, която ме превръщаше бавно, ала сигурно, във въглени, жар и пепел – в спомена за нещо, което бе било, но никога повече нямаше да бъде. Пламтях, разпадах се на съставните си части. Вътрешността ми плашещо много наподобяваше призрачен град от руини, където още можеше да се усети зловещото ухание на живот, което вече не витаеше около мен, както и да се чуе жизнения смях на щастието, звукът от който не достигаше до мен. Спрях да живея преди година, когато той ме откупи от похитителите ми и ме превърна в своя играчка, с която се гавреше за удоволствие и която използваше, за да задоволява извратените си нужди. Оттогава просто съществувах. Ден за ден, превръщайки се в сянка на момичето, което преди бях била, с празен поглед, изпито лице и бледи, свити в тънка линия, устни, които вече никога не се извиваха в усмивка. С очи, които все още си позволяваха да се изпълват с влага понякога, в най-тъмните и самотни, болезнени нощи; със парещи сълзи, танцуващи като нестинари върху лишената ми от цвят кожа – плач, в който се давех, безсилие, в което потъвах. Все по-надолу. Докато накрая вече не остана никакъв път обратно, докато повърхността вече не се виждаше, защото светлината отдавна я нямаше, заместена от гъст и купест, разяждащ ме мрак, заобикалящ ме като алчен хищник, готов да погълне остатъците от жалката ми душа и да пирува с нотките ми страдание. Но никога не плачех пред него. Никога вече не си позволявах да му покажа колко слаба и немощна наистина бях, колко противна и отвращаваща ми се струваше всяка негова целувка, всеки допир, всяка дума. Колко ме убиваше това отвътре и колко точно близо бях до лудостта, стояща на ръба на бездната, водеща право към нея. А лекият ветрец заплашваше да подтикне изтощеното ми съзнание надолу към тъмнината, допускайки я да изпълзи в сърцето ми и да поеме контрола, да задърпа конците. Отваряйки широко вратата.
Започвах да чувствам оскъдната си нощница прекалено разголваща, твърде показна, което пък ме караше да не мога да се съдържа в кожата си. Вече бях свикнала и всеки ден, всяка нощ се сливаха, бледнееха и се размиваха, всичко вече беше едно и също, и дори не му обръщах внимание. Нищо вече не ми правеше впечатление, не ме вълнуваше. Не ми пукаше с какви дрехи ме обличаше или какво правеше с мен, защото вече бях прекалено уморена от това, да се измъчвам, заради нечии други действия, върху които контрол нямах. Винаги бе едно и също – не го виждах през деня, но всяка нощ той идваше, за да поиска това, което му се полагаше, и за да изпълни душата ми с още повече мрак от преди. Това бе данъкът, който плащах всяко денонощие – данъкът, който вече ставаше прекалено висок и твърде непоносим, напластявайки сенки в очите ми, които замъгляваха реалността и напояваха тази, вътре в главата ми, с кошмари.
Но тази вечер бе различно. Още го нямаше и, макар че понякога не го виждах дори седмици поради някаква негова работа, свързана с мафиотските му задължения, в стомаха ми зееше огромна дупка, породена от притеснение, което не ми даваше мира. Знаех, че е тук, и трябваше да дойде; трябваше да дойде и да продължи да ме наказва с присъствието си, съвсем да ме срине с отвратителния си допир. Но не идваше. Никакъв го нямаше и това ме разяждаше отвътре, защото ужасно предчувствие се стаяваше в корема ми. Продължавах да обикалям нервно в кръг, което успяваше донякъде да уталожи притеснението ми, усещайки зараждащото се главоболие между слепоочията ми. Придърпах финия си, копринен халат, който най-вероятно после щеше да се озове на земята, заедно с разкъсаната ми нощница, за да покрия ~~прикрия~~ тялото си и да се почувствам така, сякаш все още имам поне малко контрол над себе си. Но малкото, жигосано място от вътрешната страна на ръката ми, там над лакътя, говореше друго. Миниатюрната буквичка, инициалът му, доказваше, че отдавна не се притежавах; че вече бях друга. Може би, никога вече своя.
Казваше, че ме обича. Че не може без мен и че би ме убил, ако го напуснех. Като че ли имах избор.
Той не ме обичаше.
Боготвореше ме.
Това не е е любов.
Приседнах на издължения ръб на прозореца и се загледах в нощното небе, което ми се струваше така привлекателно и истинско, и някак си ми действаше успокояващо. Бе толкова волно, свободно – просто една част от вечността. Все неща, които не ми бяха познати. Звездите блестяха върху него като сребристи мъниста, разпилени по повърхността на гъсто мастило, с неописуема и спираща дъха красота, неземна и нереална, далеч не от този свят. Луната липсваше, потопена все още в безгрижен сън, който не бе изпълнен с кошмари като моя всяка вечер. Какво ли бе усещането да си толкова свободен, да си независим? Да имаш контрол върху съзнанието си и тялото си, без да се налага да го споделяш с някого другиго? Да си бъдеш сам господар, да можеш сам да определяш съдбата си. Сигурно бе невероятно. Нямаше как да знам.
Сведох погледа си към прелестната, ефирна гривна, красяща съвсем изтънялата ми китка, и очите ми се плъзнаха уморено по нея. Искаше ми се да я захвърля, да се отърва от нея; да я скъсам и унищожа така, както той ме унищожаваше всяка вечер, отнемайки ми здравия разум и желанието за живот; което, обаче, бе безсмислено, защото това само щеше да го накара да ме накаже повече. Поех си дълбоко дъх и се примирих и с това, както се примирявах жалко и безсилно със съдбата си, гледайки отстрани как всичко ми биваше отнето.
От него.
Някой ден. Някой ден вече нямаше да съм малка, слаба и безсилна. Нямаше да съм никоя. Щях да съм изтъкана от огън и сила, господарка сама на себе си и на всичко, което пожелаех. И тогава щях да се върна за него и щях да му отнема всичко така, както той бе направил с мен. Щях да изгоря и него, и империята му, и нямаше да намеря покой, докато всичко не потънеше в прах, пепел и руини.
Някой ден щях да го убия.
И това щеше да е проява на милост.
Милостта, на която той ме научи.
Гласове заехтяха по коридора и се отразиха от дълбините на празните ми гърди, разпространявайки се като ехо и забучавайки в ушите ми. Звуците се приближаваха все по-близо, а заедно с тях започнаха да се дочуват и бавни, равномерни стъпки. Изправих се и приковах вратата с поглед, притаявайки дъх и очаквайки пристигането му. Стиснах ръцете си в юмруци, наслаждавайки се на болката, причинена от забитите в дланите ми нокти, която ме разсейваше от страха в стомаха ми. Не се страхувах от него. И досега си мислех, че вече не се страхувам от нищо, ала в този единствен момент осъзнах колко съм грешала. Страхувах се, защото, ако се бе уморил от мен, следващият можеше да е още по-жесток, безскрупулен, коравосърдечен и ужасен. И може би щяха да ме застигнат далеч по-брутални неща от смъртта.
Вратата се отвори рязко и той изникна на прага със зловеща, някак дори плашеща усмивка, извиваща отвращаващите ме му устни.
Бе дошъл, за да вземе това, което му принадлежеше.

II.

Адът, през който преминах, не ми отне усещането за красота.
Преди година звездите, разсипани хаотично по небосвода, бяха били наредени по същия начин. Бледни и далечни, умопомрачително красиви. Бяха в същия ред, на същото място – мрежа от ярки кълба светлина, способни да дадат надежда, но не и да прогонят мрака, този около мен и този в душата ми. Недостатъчни. На мен ми бяха били недостатъчни всяка безсънна, тягостна нощ, през която ги бях наблюдавала, приветстващи ме тъжно през стъкления таван. Всяка черна, болезнена вечер, в която бях плакала сълзи недостатъчно горещи, за да стоплят постепенно изстиващото ми сърце. Бях си мислила, че може би един ден то няма да издържи, ще се предаде също, както направих аз. Сама, пречупена, разбита. Щеше просто да спре и да ме спаси, да сложи край на непрекъснатите мъчения, покриващи ме не само с външни, но и вътрешни белези. Дните, седмиците, месеците, годините ме бяха тласнали на ръба, като едва се крепях да не политна право напред в бездната на лудостта. А демоните надничащи от тъмата в нея със злобните си усмивки и наситените си със смърт очи ме приканваха закачливо да се присъединя към компанията им. Отчаянието пък стоеше зад мен, присмиваше ми се, буташе ме уж на шега, хващайки ме миг преди да се подхлъзна и да пропадна, завинаги губейки себе си. Но то ме задържаше, изправяше ме на колене пред себе си. Поддържаше здравия ми разум. Оставяше невидими белези по гърба ми, после повтаряни реално от хората, чиито желания нямах намерение да изпълнявам. Така че накрая какво значение имаше? Всичко си имаше цена. А пет години прекарани на такова място си бяха казали своята, бяха изискали данък, който, макар и непосилен, се бе наложило да платя.
Все едно някой бе разпръскал бяла боя на черен фон, внимателно раздалечавайки всеки косъм на четката, за да постигне перфектното разстояние между пръските, които после щяха да се превърнат в звезден прах, от който щяха да произлязат по-късно и звезди. Бях им шептяла, бях се молила и бях мечтала, защото само това ми бе останало тогава, когато всичко друго ми бе отнето. И ми бе харесвало да вярвам, че ме слушат, че ми отговарят на техния красив, но непознат за мен древен, всемогъщ език; че ме разбират. Че знаеха какво е да си толкова неистово и опустошително сам, да нямаш път, водещ вън от безизходицата, в която си изпаднал, лутайки се из лабиринта на страданието, в който си бил приклещен насила. Някак се успокоявах с мисълта, че те също знаеха какво е да си насред буря, без да можеш да намериш подслон, с вятър, брулещ грубо лицето ти, и дъжд, смесващ се невъзпитано със сълзите ти. С мрак, отговарящ обратно на погледа ти.
Определени съзвездия бяха блещукали мистериозно пред очите ми, а аз бях виждала само тях. Под определен ъгъл. Сега същият. Мастилено-черните петна измежду тях бяха с определена форма, в особен аранжимент, който година по-късно се повтаряше като дежа ву – този път в реалността, не в главата ми. Вече не приемаха разнообразните образи, които преди бях рисувала в глава си, използвайки космичната красота пред очите си като боя, с която да творя.
Отне мен самата.
Сега обаче небесните тела трептяха една идея по-живо в ефирната си статичност под илюзиорните движения на въздуха, споделяха малко по-светъл нюанс. Шепнеха си като че ли по-радостно, разтапяха се в сладостни приказки. Изглеждаха различни – не толкова самотни.
Аз не можех да кажа същото.
С ръце на парапета, с пръсти, обвити около студения, хаплив метал, стискащи го яростно, наблюдавах блещукащите, имитиращи звездния валс над тях светлинки на рибарските лодки, излезли в океана. Танцуваха закачливо една с друга, хипнотизирайки ме с плавните си движения, които бяха прекалено магнетични, за да мога да откъсна премрежения си поглед и да го преместя в друга посока. А самите лодки ми напомняха за свободата, за която бях копняла така силно през изминалите пет години, преди да се върна, изглеждаха толкова независими в смиреното си, спокойно носене по водата. Проследявах картината, разстилаща се пред мен, вече от час, оставяйки я да забави пулса ми и да избистри ума ми вместо успокоителните и лекарствата под формата на множеството разнообразни хапчета, почиващи в чантата ми. Последните мигове от следобеда пък бях прекарала с очи, плъзгащи се по кървавите резки, разсичащи небето, проследявайки алената следа, която оставяха след себе си, само за да се убедя за пореден път, че тя бе безкрайна. Яркият, агресивен цвят бе бил разпръснат по бледия небосвод като мрежа от вени, служещи на огромното, вечно туптящо сърце, представляващо слънцето. То бавно бе приключило днешната си смяна, потапяйки тялото си в мътната вода, която сега го скриваше от погледа ми. Но тази купеста маса не можеше да го угаси, не можеше да угаси и огъня, с който пламтеше – този, еквивалент на горящия в мен, което донякъде ме караше да се идентифицирам с тъжната звезда, която за пореден път бе напуснала земята, за да ~~без да~~ намери покой в самотната нощ, заобиколена от гъст мрак и говорещи сенки, трептящи звездни светлинки и космичен прах. Никой никога не питаше слънцето дали не искаше да остане. Още малко, а може би дори завинаги. Никой не го питаше какво му костваше да служи на хората, дали не го боли да се разделя с луната, никога да не може да я докосне или усети, бивайки разделено и отдалечено от единственото нещо, което можеше да разбере отговорностите, които тежаха върху гърдите му, вечността, с която бе натоварено, и мъката, предизвикана от безкрайната, безмерна самота, която едно такова съществуване носеше със себе си. И на мен ми се прииска да го попитам, да го разбера, защото в моменти като тези бях също толкова сама и самотна, също толкова тъжна, със същите натежали от болка гърди.
Затова просто бях седяла и го бях гледала, защото разбирах и в мен се криеше същото това нещастие, макар и да го криех зад маски, превърнали се в продължение на лицето ми, и роли, далеч неприлягащи на едно толкова младо момиче, които пред никого не свалях и не разкривах. А после го бях нарисувала, за да му докажа, за да му покажа, че не само то минава през всичко това. Че ако нямаше дори един другар в самотата си, то можеше да намери такъв в мен.
Знаех точното разположение на звездите на тази дата така, както познавах всяка линия на ръката си. Знаех къде започва връвчицата с нанизани небесни тела на едното съзвездие и къде свършваше линията на живота ми; къде е началото на линията на сърцето ми и къде е краят на същата тази връвчица. Бях рисувала картината множество пъти – и в главата си, и по платната, които после изгорих, докато се бях заключила в тъмната стая, в която не допусках светлина дори и през деня, в онези първи няколко седмици, през които не можех да се приспособя. Защото как се приспособява човек, прекарал седем години в плен, затворник на други, ала и на себе си? Как се свиква със свободата, с лукса на наличието й? Не се. Не и в началото.
Знаех разположението им, защото точно преди година се бях измъкнала. Преди година някой бе запалил мястото и ме бе спасил, което бе твърде жалко, ако се имаше предвид безсъзнанието ми, поради което сега не знаех на кого трябва да благодаря. На кого дължах живота си.
Поех си дълбоко дъх и притворих очи, опитвайки се да успокоя горящите си дробове. Този дъх не ми принадлежеше, беше на заем. Беше в следствие на нечия добрина, която така ме бе потресла, че бе единствената причина, поради която не бях отнела живота си в онези следващи дни, в които не бях намерила смисъл в това, да продължа. Но мислите ми неволно се бяха отклонили от тъмните ъгли, в които по принцип се свираха, повтаряйки отново и отново мрачните, жестоки моменти, през които едно невинно невръстно момиче не трябваше да минава нито тогава, нито никога, и бяха поели в друга посока. Бяха ми напомнили, че там някъде, насред морето от зло и бруталност, има хора, които съдържат достатъчно светлина в душите си, за да направят някому добро. Да променят хода на действието, нечия съдба.
Но тази мисъл бе бързо помрачена от друга, много по-тъмна и злъчна от предходната. Но не бе възможно да имам други, не и след като бях прекарала детството си – това, след като ме бяха взели от родителите ми - в такава среда; просто бяха нещо съвсем характерно за начина на живот, който бях била принудена да водя. Мрачни проблясъци бяха пуснали пипалата си свободно из главата ми, втъкавайки ги във всяка неопетнена, невинна нишка само за да я покорят и претопят в мрак миг по-късно. Хората, които бяха съсипали живота ми, го бяха правили и с други. Бяха пролели безмерни литри невинна кръв, за да угодят на болните си, извратени мозъци.
И сега тази кръв викаше за мъст.
Бях превърнала изминалата една година в затвор. Като един вид Стокхолмски синдром, се бях подсъзнателно привързала ~~свикнала~~ към липсата на свобода, съзнателно отнемайки си новопридобитата. Вече можех свободно да бродя като призрак по непознатите улици, можех сама да взимам решения. Само че в главата ми аз все още бях робиня, а имаше голяма разлика между това да си роб с тялото си и роб с ума си. Както е обаче с всеки затвор, в началото той е суров и тежък, понякога твърде мъчителен, за да бъде издържан. Ала накрая винаги превръщащ се в твой дом. Отмъщението можеше и да е затвор, но си бе моят затвор.
Чувах приглушените гласове на минувачите зад себе си, глъчката, която само една жива тълпа може да роди. И въпреки това ми се струваше далечна, непозната – като част от един друг свят. Може би така и нямаше да намеря начин да се впиша, да намеря мястото си сред тези щастливи, нормални хора – все прилагателни, с които не можех да се опиша; тези късметлии, които имаха толкова много, но оценяваха твърде малко, понякога дори нищо. Ала това си бе в човешката природа – да пренебрегваш това, от което си заобиколен, да го приемаш за даденост, за да го забележиш истински едва когато го загубиш. Колко тъжни създания бяхме всъщност ние хората! Вечно стремящи се към повече, неблагодарни и алчни негодници вечно в състезание един с друг – кой ще да притежава повече, кой ще да спечели най-много, кой ще да нарани най-много. И внезапно осъзнах колко всъщност нещастни бяха тези хора, които ме подминаваха, макар и да не го осъзнаваха така, както не осъзнаваха нищо от краткия си, безсмислен живот. Те го правеха такъв. Затваряха си очите за възможността, нашепваща промяна. Това означаваше да се промениш, да излезеш от зоната си на комфорт. А “свикването” бе най-страшно – най-способно да ти отнеме свободата, затваряйки те в очертания и граници, принуждавайки те да не ги пристъпваш чрез ритмични дозички страх, завъртащи съзнанието ти.
Изкарах кутията цигари, като една се намери между устните ми само секунда по-късно. Малкото пламъче от запалката озари нощта и ми спечели няколко погледи от съседите ми по съзерцаване. Поех дълбоко от дима в дробовете си, за да се успокоя, използвайки горченето му като вид разсейване. Искаше ми се да мога твърдо да кажа, че няма да преследвам идеята си за отмъщение и през следващата година. Че вече няма да бъда робиня на собствения си ум, само че ми бе прекрасно ясно, че това нямаше да стане. Затова нямах и намерение да се самозалъгвам. Пожарът в жилите и във вените ми нямаше да утихне, докато не сринех кървавото им царуване и не ги съсипех и до последния. Но не сега, о, дори не и в близкото бъдеще. Ако се бях научила на нещо през изминалите години, то това бе търпението. А аз имах достатъчно насъбрало се, за да мога да дочакам момента, в който щях да бъда достатъчно силна, за да заявя сама в лицето си, че бе дошъл края не само на робството, но и на похитителите ми. Достатъчно силна, за да мога наистина да ги въведа по пътя към техния край.
Цял живот бях била собственост на мъже. Това приключваше днес.

III.

[size=13]Преди тъмнината ме плашеше.
Тя бе някак отблъскваща, неестествена. Прекалено черна. Имах чувството, че би ме погълнала, ако се приближах. Че аз самата бих се превърнала в мрак. Чудни картини обземаха съзнанието ми, пускайки отровните си пипала измежду гънките на мозъка ми, разпръсквайки злостта си сред тях. Насаждаха ми страха – едно от възможно най-човешките емоции, оставяйки го да ме скове със смразяващия си студ и да отнеме здравия ми разум. Страхът имаше такова влияние върху хората. Той просто бе по-силен от тяхната воля – всъщност, въобще не можеше и да става дума за такава, когато той биваше намесен. Контролираше всяка човешка емоция, всяко действие. Бе втъкан в инстинкта ни за самосъхранение, във всяко трепване при наближаваща опасност. Дори и когато такава нямаше. Той самият бе на лице, за да ни предпази; за да ни обгърне в защитната си обвивка, в приспивната си прегръдка.
Само че страхът бе стар измамник, живеещ в илюзиите, които сам си създаваше, и хранещ се с хаоса, който всяваше сред хората. Това бе неговият най-голям копнеж, за това функционираше – разруха, раздор, нещастие. И бе ненаситен. Затваряше жертвите си в затвора на своето влияние, заключваше ги с измамни обещания и лъжовни предупреждения, а после изхвърляше ключа и се наслаждаваше на постигнатото.
Аз се бях страхувала. Представях си, че в сенките се крият какви ли не същества, олицетворения на Злото. Всеки път, когато мракът настъпеше на земята, покривайки я със своята дебела мрежа, изтъкана от чернота, аз се заплитах все повече и повече. Но той не бе страшен, не. Дори напротив – бе привлекателен и изкушаващ за измъчените души. Бе като стар приятел, идващ, за да те върне вкъщи – там, където най-накрая можеш да си себе си. За писателите и художниците той бе вдъхновението, което осеняваше жадните им за изкуство сърца. За съгрешилите той бе убежището, което щеше временно да ги скрие от опасността. За страдащите той бе утехата, която те никога не бяха получили. За повечето той бе дом. Ала никога за мен.
Както всички други деца, бях чувала приказките за демоните и чудовищата, криещи се под леглото; в мрака. Винаги бях имала едно на ум, проверявайки преди да си легна. А, когато го направех, лежах мнително в тишината и тъмнината с широко отворени очи, очаквайки нещо да се случи. Нещо, което никога не се случи. Така постепенно свикнах. Пораснах. А, растейки, осъзнах, че нямаше смисъл да се страхувам от чудовища и да ги търся с поглед всеки път, когато мракът бе наблизо. Не, те бяха невидими за окото. Ала не и за сърцето. Нямаше как да ги разпознаеш из тълпата, да усетиш присъствието им. Бе невъзможно да ги различиш из множеството измет по земята. Не. Инак те нямаше да са чудовища – само по себе си такива ги правеше това, че не можеш да ги отличиш. Защото така те можеха да разядат душата ти и да раздвижат земята под краката ти, блъскайки те от ръба право в бездната. Ако бе възможно да ги разпознаеш още в началото, щеше да можеш и да предотвратиш злите им деяния. А така как щяха те изобщо да съществуват? Трябваше да има някакъв баланс. Стрелката никога не трябваше да се премества твърде наляво, или твърде надясно. Просто не бе така програмирана. Тя винаги стоеше по средата – между Доброто и Злото, между черното и бялото. Тази стрелка бе сивото – неутралната сила, която поддържаше света цял.
Когато пораснах, разбрах, че няма смисъл да се страхува от някакви си чудовища, криещи се в сенките, защото те отдавна бяха излезли оттам, изпълзели към светлината. Тя вече не им пречеше, не ги възпираше – не ги прогонваше, както правеше преди. Не, дори обратното – сега им даваше сила. Нямаше смисъл да се плаша от мрака, тъй като чудовищата вече не го смятаха за свой дом. Те живееха вътре в нас.
Когато всичко ми бе отнето, когато се разпаднах на съставните си части болт по болт, единствената ми вечна спътница бе тъмнината. Бях прекарала секунди, минути, часове, дни, месеци, години сред нея, обградена. Тъмнината живееше вътре мен, превръщайки ме в гостоприемник на паразита, който представляваше. Този, който изсмукваше всеки лъч на сила, който проблясваше в очите ми; всеки знак за щастие, който се опитваше да пламне в тях. Бе обгърнала сърцето ми, туптеше заедно с него. Бе погълната душата ми, изсмуквайки я и претопявайки и нея в мрак, а после – разпръсквайки го из нищото. Тъмнината живееше в гънките на времето, скрита в нишките на вечността, втъкана между светлината. Тя просто винаги бе там.
Нищото бе тъмнина. А нищо винаги щеше да има. Това бе и най-големият парадокс на времето.
След всичките тези години, които бях прекарала със старата си приятелка, вече не се страхувах от нея. Дори напротив – търсех я с умиление и носталгия, подадена на влиянието на меланхолията. Сега за мен тя също бе дом – връзката ми с миналото; това, което засищаше моето жадно сърце. Хората, с които се бях сблъскала, бяха далеч по-достойни да бъдат причината за страха ми. Бяха ме измъчвали, бяха пречупили духа ми, докато накрая не ми го отнеха. Бяха отнели и самата мен – бях загубила същността си някъде по средата на изкуството и хаоса. И не знаех как да си я върна. Но вече не се страхувах. Не се плашех от нищо.
Зървайки входа към тунелите, се огледах предпазливо, за да се убедя, че никой не ме бе последвал. Но наоколо имаше само мрак. И пустота. ~~Каква ирония! Само това имаше и вътре в мен.~~ Мъгла се бе спуснала над земята, окъпвайки я в призрачен, но някак красив със сивотата си дим; скривайки всичко от полезрението ми. Тази вечер луната я нямаше. Мекото й сияние не окъпваше пейзажа в светлина, не даряваше бродещите в нощта с присъствието си. И на мен ми бе някак самотно без нея. Луната се бе превърнала в нещо като константа, за която бях винаги сигурна, че съществува. Тя бе това, което понякога ме крепеше; което запълваше празнотата поне малко. Луната бе тайната любовница на Слънцето, заради която то всяка вечер умираше, дарявайки я с живот. Жертваше се за нея, обагряйки небето с кръвта си. Залезът бе неговото падение. И всяка сутрин то отново се събуждаше от вечния си сън, прекъсвайки го за малко, колкото да усети липсата на нощната си спътница. Изгревът бе времето му за величие, неговият възход. Но вместо да го изпълва с удовлетворение, Слънцето просто поглеждаше назад в миналото със страдание в очите и с една единствена мисъл в главата си – за нея. Проливаше отново и отново кръвта си, разпръсквайки я измежду облаците като доказателство за нещастието си и опустошаващата го любов. Утринното небе бе времето, в което двамата влюбени успяваха да се зърнат поне за малко – да разменят една тъжна усмивка, един изпълнен с болка поглед. И да се разделят отново, всеки поемащ по пътя към своя собствен ад. А звездите бяха смирени наблюдатели – зрители в тишината. Те оценяваха невероятната любов, разиграваща се пред очите им и тихо страдаха заедно с актьорите, представящи им тази пиеса, произведение на изкуството.
Вятърът си играеше с косите ми, представляващи разтопен шоколад, стелещ се над порцелановата ми кожа. Атмосферата бе някак тягостна, а нощта – твърде черна. Напомняше ми на седмиците, които бях прекарала затворена на онова място. Кой знае, може би така и не се върнах наистина от него.
Направих крачка напред, а после и още една. Забързах ход, навлизайки в тунелите. Поех си дълбоко дъх и изцяло се скрих в тяхната опасна прегръдка. С всеки изминат сантиметър, въздухът ставаше все по-труден за дишане, натежаваше от напрежение и мислите за опасност. Атмосферата вибрираше с определена честота, която ме изправяше. Нещо не бе наред.
Съвсем тихи звуци нарушаваха тишината, прогонвайки я в бездната на забвението. Едва доловими. Ако не се бях напрегнала, може би дори и нямаше да регистрирам наличието им. Само че сега, когато го бях направила, те ме смутиха до степен, която дори не знаех, че е възможно да бъде достигната. Защото това не бяха звуци. Това бяха гласове.
Бяха ми бесни. И щяха да дойдат за мен.
Но аз вече идвах за тях.
Ще срина империята им и няма да спра, докато всичко не изгори и не се превърне в пепел. Докато те не се превърнат в пепел.
Тъмнината вече не ме плашеше.[/size]

by **Gianluca.** Пет Сеп 01, 2017 2:28 am

Добре дошла, кралице! ;д Одобрена си. Приятно прекарване!

Пон	Вто	Сря	Чет	Пет	Съб	Нед
		1	2	3	4	5
6	7	8	9	10	11	12
13	14	15	16	17	18	19
20	21	22	23	24	25	26
27	28	29	30	31

Before you can kill the monster you have to say its name.

Before you can kill the monster you have to say its name.

Re: Before you can kill the monster you have to say its name.